„ХРОНИКАТА“ НА ЗАХАРИЙ ЗОГРАФСКИ
Аз, разкаялия се грешник Захарий, чух този разказ от моя брат в Христа Стефан Странника от Цариград. Той дойде в нашия манастир Зограф в лето Господне 6987 (1479). Тук той ни разказа необикновените и дивни случки от живота си. Когато дойде сред нас, Стефан Странника беше на петдесет и три години — мъдър и набожен човек, видял много земи. Благословена да е Света Богородица, задето го е превела тук от България, където се е скитал с група влашки монаси и е понесъл много страдания в ръцете на турците поганци и е видял мъченичеството на двама от спътниците си в Хасково. Той и братята му пренесли през земите на неверниците мощи, обладаващи чудна сила. С тези мощи тяхната процесия навлязла дълбоко в земята на българите и се прочула надлъж и нашир, тъй щото, когато минавала процесията, християните излизали по пътищата да се поклонят и да целунат крайчеца на каруцата им. Така светите мощи били пренесени в манастира „Свети Георги“ и там били положени за вечен покой. Макар че манастирът бил малък и тих, оттогава натам заприиждали поклонници, тръгнали от Света гора за манастирите в Рила или Бачково. Стефан Странника обаче беше първият човек, който дойде при нас и който наистина беше виждал „Свети Георги“.
Когато поживя с нас няколко месеца, забелязахме, че не смееше да говори свободно за този манастир „Свети Георги“, макар че иначе разказваше много приказки за други благословени места, които е посетил, споделяше ги с нас от набожност, за да можем и ние, които от край време живеем в една страна, да се запознаем с чудесата на Христовата църква в чужди земи. Така той веднъж ни разказа за островния параклис в залива Мария, в морето на венецианците, който бил построен на толкова тясно островче, че вълните плискали всяка от четирите му стени, както и за островния манастир „Свети Стефан“, който се намира на крайбрежието, на два дни път южно от залива, където той взел името на светеца-покровител и се отказал от дотогавашното си име. Това ни разказа той, а и много други неща, дори как видял страховити чудовища в Мраморно море.
Той често ни разказваше за църквите и манастирите на Константинопол преди нечестивите пълчища на султана да ги осквернят. С благоговение ни описваше техните безценни чудодейни икони като образа на Девата във великата „Света София“ и забулената й икона в храма при Влахернските врата. Видял гроба на Свети Йоан Златоуст и на императорите, главата на блажения Свети Василий в църквата на манастира Панахрантос, както и много други свети мощи. Какъв късмет за него и за нас, слушателите на разказите му, че когато бил млад, напуснал града да се скита отново, така че се оказал далеч, когато дяволът Мохамед построил наблизо сатанински здрава крепост, от която нападнал града и сринал великите стени на Константинопол, убил или поробил благородните му жители. Тогава Стефан, който бил много далеч, но чул вестта, плакал за града мъченик заедно с целия християнски свят.
В торбите на коня си той донесе в нашия манастир редки чудни книги, които беше успял да събере и от които черпеше божествено вдъхновение, тъй като сам беше майстор на гръцки, латински, на славянските наречия и може би на много други езици. Той ни разказа всички тези неща и остави книгите си в нашата библиотека, за да я прославят навеки, както и стана, макар че повечето от нас могат да четат само на един език, а някои изобщо не могат да четат. Той ни предаде тези дарове и каза, че самият той е приключил странстванията си и завинаги ще остане в Зограф като книгите си.
Освен мен, само още един от братята забеляза, че Стефан не говореше за престоя си във Влахия, само казваше, че там е бил още млад послушник, и че още по-малко говореше за българския манастир „Свети Георги“, освен към края на живота си. Тъй като, когато дойде при нас, той вече беше болен и крайниците му много го боляха, след по-малко от година той ни каза, че се надява скоро да се поклони пред трона на Спасителя, ако Онзи, който прощава на искрено разкаялите се, прости и неговите грехове. Когато легна на смъртния си одър, той поиска да се изповяда пред игумена, защото очите му били виждали злодеяния, с които той не искал да умира, а игуменът, поразен от изповедта му, ме накара да отида и да я чуя отново лично от него и да запиша всичко, което каже, защото той, игуменът, трябвало да пише за това в Константинопол. Това и направих, бързо и без грешка, докато седях край смъртния одър на Стефан и слушах търпеливия му разказ с преизпълнено от ужас сърце, а след това той получи последно причастие и умря в съня си и беше погребан в нашия манастир.
Разказът на Стефан от Снагов, добросъвестно записан от Захарий Грешника
Аз, Стефан, след години скиталчества и след загубата на възлюбения ми и свещен роден град Константинопол, потърсих покой на север от великата река, която разделя земите на българите от Дакия. Скитах се в равнината, а после в планините и накрая се добрах до манастира, който се намира на острова в Снаговското езеро, дивно, усамотено и лесно защитимо местенце. Там добрият игумен ме прие и заех мястото си сред монасите, които бяха смирени и отдадени на молитви не по-малко от останалите, които съм срещал из пътуванията си. Те ме наричаха братко и щедро споделяха с мен храната и водата си и сред смълчаната им набожност открих онзи покой, който от месеци не бях усещал. Тъй като работех усърдно и изпълнявах смирено всички заръки на игумена, той скоро ми разреши да остана сред тях. Църквата им не беше голяма, но беше извънредно красива с прочутите си камбани, чийто звън се разнасяше над водата.
Тази църква и манастирът бяха укрепени и се радваха на безценното спомоществователство на княза на този край — Влад, син на Влад Дракул, когото султанът и други врагове успели два пъти да прогонят от престола. Освен това той дълго бил затворник на Матиаш Корвин, краля на маджарите. Този княз Дракула беше много храбър и с безстрашни битки плячкосваше или завземаше от поганците много от земите, които те бяха откраднали, а част от трофеите носеше на манастира и непрестанно изискваше да се молим за него, за семейството му и за безопасността им, както и правехме. Някои от монасите шепнеха, че той е грешник с извънмерна жестокост и че като затворник на маджарския крал е допуснал да го обърнат в латинската вяра. Игуменът обаче не даваше да се издума лошо за него и неведнъж го криеше заедно с бойците му в олтара на църквата, когато други благородници го търсеха да го убият.
В последната година от живота си Дракула дойде в манастира, както често правеше и преди. Тогава не го видях, защото игуменът ме изпрати с още един монах по работа в друга църква, с която имаше някакви дела. Когато се върнах, научих, че господарят Дракула е бил там и е донесъл нови съкровища. Един от братята, който търгуваше с местните селяни и купуваше храната и запасите на манастира и така чуваше много селски истории, прошепна, че най-вероятно в торбата с имането на Дракула има отрязани уши и носове, но когато игуменът чу тези думи, наказа провинилия се твърде немилостиво. Така аз никога не видях Влад Дракула приживе, но го видях след смъртта му, за което съвсем скоро ще разкажа.
Може би четири месеца по-късно се разнесе вестта, че е бил уловен в засада и убит от поганските войници, но преди да умре, той успял да убие повече от четирийсет неверници с огромния си меч. След смъртта му войниците на султана го обезглавили и взели главата със себе си да я покажат на своя господар.
Всичко това научихме от хора от свитата на Дракула и, макар че повечето се укриха след смъртта му, неколцина донесоха в Снаговския манастир тази вест, а с нея и трупа му, след което също избягаха. Игуменът заплака, като видя как вдигат тялото от лодката и на глас се помоли за душата на господаря Дракула и за Божията закрила, понеже поганският полумесец вече съвсем ни беше приближил. Той накара да положат тялото в църквата с най-големи почести.
Това беше една от най-ужасните гледки, която съм виждал — облеченото в алено и пурпур обезглавено тяло, обградено с безброй свещи с треперливия им пламък. Редувахме се на светото бдение в църквата още три дни и нощи. Аз седях на първото бдение и всичко беше мирно и тихо, освен гледката на обезобразения труп. На второто бдение отново било мирно — така казаха братята, които останаха с него онази нощ. На третата нощ обаче някои от уморените братя задрямали, а онези, които останали будни, видели нещо, което смразило сърцата им. Какво точно се е случило, те не успяха да разкажат единодушно — всеки беше видял различни неща. Един монах каза, че зърнал някакво животно, което изскочило от сенките на троновете и прескочило ковчега, но не можа да си спомни какво е било животното. Други усетили порив на вятъра или видели из църквата да се стели гъста мъгла, която угасила повечето свещи, и те се кълняха в светците и ангелите и даже в архангелите Михаил и Гавраил, че в мрака обезглавеното тяло на княза се размърдало и се опитало да стане. Братята в църквата се разпищели, гласовете им се извили от ужас и така разбудиха цялата обител. Монасите бягаха навън и разказваха виденията си, макар и с горчиви разногласия.
Тогава игуменът излезе и на светлината на факлата, която държеше, видях, че пребледня и се ужаси от техните разкази и многократно се прекръсти. Той напомни на всички ни, че душата на този благороден мъж е в нашите ръце и че трябва да се погрижим за нея. Той ни поведе в църквата, вътре отново запали свещите и видяхме, че тялото лежеше спокойно в ковчега си както преди. Игуменът ни накара да претърсим църквата, но никъде не намерихме животно или демон. После ни заповяда да се успокоим и да се разотидем по килиите си, а когато дойде часът на утринната служба, тя се отслужи спокойно, както обикновено.
На следващата вечер обаче игуменът привика осем монаси и ме удостои с честта и аз да съм сред тях и ни каза, че само ще се престорим, че погребваме тялото на княза в църквата, а вместо това трябва незабавно да го преместим оттук. Каза, че ще каже само на един от нас, тайно, къде трябва да го занесем и защо, така че останалите да бъдат защитени колкото е възможно по-дълго от незнанието си; след което направи точно това, избра един монах, който от дълги години беше до него, а на останалите каза само да му се подчиняваме и да не задаваме въпроси.
Така аз, който смятах завинаги да се откажа от странстванията, отново поех на път, на дълъг път, който отведе мен и спътниците ми отново в родния ми град, вече превърнат в столица на поганското царство, и видях колко много се е променил. Великата църква „Света София“ беше обърната на джамия и не можахме да влезем. Много църкви бяха разрушени или оставени сами да се рушат, други бяха превърнати в молитвени домове на турците, дори и Панахрантос. Там научих, че търсим някакво съкровище, което може да ускори спасението на душата на този княз и че това съкровище вече е било набавено с цената на ужасни опасности от двама свети храбри монаси от манастира „Христос Спасител“ и тайно изнесени от града. Някои от султанските еничари обаче заподозряха нещо и над нас надвисна голяма опасност, пък и бяхме принудени пак да поемем на път да намерим съкровището, този път през земите на старото българско царство.
Докато прекосявахме тази земя, явно някои от българите вече бяха научили за мисията ни, тъй като все повече и повече от тях излизаха по пътищата, мълчаливо се покланяха на процесията ни, а някои дълго ни следваха, докосваха каруцата ни или дори целуваха страните й. По време на пътуването ни се случи и най-страшното. Докато минавахме през град Хасково, няколко от градските заптиета ни настигнаха и насила ни спряха с груби думи. Претърсиха каруцата и заявиха, че ще намерят онова, което носим, но намериха само два вързопа, взеха ги и ги отвориха. Вътре обаче имаше само храна и като видяха това, поганците ядно ги хвърлиха на пътя и задържаха двама от нашите. Тези добри монаси възразяваха, че нищо не знаят, но така само още повече разгневиха злодеите, които им отрязаха ръцете и краката и посипаха раните им със сол, докато не умряха. Нас оставиха живи, но ни проводиха с проклятия и бой с камшици. После успяхме да намерим телата и крайниците на нашите скъпи приятели и да ги съчленим за християнско погребение в Бачковския манастир, където монасите дълги дни и нощи се молиха за благочестивите им души.
След тези събития много се натъжихме и уплашихме, но продължихме пътя си, който без други злощастия ни отведе недалеч, в манастира „Свети Георги“. Там монасите, макар и малцина, и престарели, ни посрещнаха с добре дошли и ни казаха, че наистина двама поклонници преди няколко месеца им донесли съкровището, което дирим, и така всичко се нареди. Не можехме и да мислим за връщане в Дакия толкова скоро и сред такива опасности и затова се установихме при тях. Мощите, които бяхме донесли, бяха тайно погребани, и тамошните монаси също запазиха мълчание. Известно време живяхме мирно и тихо, а манастирът доста се разрасна с нашите усилия. Скоро обаче в околните села избухна чума, която поне в началото не засегна манастира. Научих, [че не била обикновена чума, а…]
[Тук ръкописът е отрязан или откъснат.]
През 1992 г. молдовският войвода Стефан (Стефан Велики) е бил канонизиран за светец.
Дължим на своята историческа памет и ние на свой ред да предложим на Българската Православна Църква да канонизира влашкия войвода Влад Цепеш Дракула за светец.
